Анете Фогт, Швейцария
Анете Фогт е от Швейцария, на 34 години. Има магистърска степен по бизнес администрация и
работи в сферата на човешките ресурси като специалист по заплати и допълнителни придобивки.
Научила е за конкурса от уебсайта на Швейцарската лига за ревматизма. Темата я вълнува, защото
самата тя е преживяла от аспектите ѝ лично. Тя си спомня една много наситена с несигурност
година, изпълнена с въпроси, но и с много красиви моменти. В целия процес е осъзнала колко
важна е добрата комуникация между лекуващите ѝ лекари и нея самата.
Надежди и тревоги
Пулсът ми се ускорява, дишането ми става накъсано, нервите ми са изопнати от безпокойство,
устата ми е пресъхнала и ръцете ми са ледени. Цялото ми тяло е напрегнато. Чувството е същото
като преди последното ми интервю, когато кандидатствах за мечтаната ми работа.
Този път обаче не кандидатствах за работа. Седях в чакалнята на ревматолог. Поглеждах си
нервно към часовника и се питах кога ще започнем най-накрая. В главата ми се въртяха толкова
много въпроси. Надявах се да получа отговори по време на разговора.
Уплашена бях. Страхувах се, че кръвните ми изследвания няма да са наред. Страхувах се, че няма
да мога постепенно да започна да спирам лефлуномид. Уплашена бях, че голямата ми мечта да
имам семейство ще се разбие. Уплашена бях, че лечението няма да сработи. Страх ме беше да не
получа още лоши новини.
Изведнъж вратата се отвори и ме поканиха да вляза в кабинета за консултацията. Опитвам се да
се успокоя, като дишам дълбоко. Без особен успех. Лекарят започна разговора. Постепенно
започвам да се отпускам. Това е комуникация между равни хора. Изграждаме доверие. Той
отделя време, за да отговори на всичките ми въпроси. Използва прости думи, за да обясни
процеса на поетапното спиране на медикамента, страничните ефекти, които могат да възникнат,
как трябва да се подготвя за тях и какви други стъпки ще последват в терапията.
Той отговаря на всичките ми тревоги и успява да ги облекчи с добри обяснения, заедно с текущите
резултати от изследванията. Чувствам, че ме вземат на сериозно. Най-накрая получавам отговори
на всичките си въпроси. Въпреки че е вече вечер, той отделя време за тази дискусия и ме пита
дали имам още въпроси. След това си тръгвам с добро чувство от тази практика.
Три седмици по-късно
Постепенното спиране на медикамента е приключило. През това време се чувствах по-добре,
отколкото от много време насам, бях пълна с енергия. Изпитах само някои от нежеланите реакции, които бяхме обсъждали, въпреки че стомахът ми е чувствителен и лесно получавам
гадене.
За съжаление, това много скоро се промени. Една сутрин се събудих с болки в ставите на ръцете и
чувство на изтощение. За щастие бях на контролен преглед при ревматолог два дни по-късно. За
пореден път успя да ме успокои, като ми обясни, че симптомите скоро ще отшумят и
биологичното лекарство ще подейства. Няколко дни по-късно наистина бях по-добре. Десет дни
по-късно участвах в полумаратон. Самият старт беше огромно постижение и дар за мен в тази
много специална ситуация. Учудвам се, че успях да се справя добре през деня.
Малко думи, огромно значение.
Винаги се чудя защо се чувствах толкова добре по време на постепенното спиране на
медикамента. В ретроспекция осъзнавам, че моят ревматолог успя да отнеме притесненията ми
по време на нашата дискусия и аз подходих със съвсем различно отношение и вярвах, че всичко
ще бъде наред. Тази ситуация ми показа каква е разликата, когато има добра комуникация, как се
чувствам много по-добре в резултат на това.
За хората тези въпроси може да изглеждат тривиални. „Как минаха изпитите?“, „Ще ходите ли на
почивка?“, „Какво ще правите за празниците?“ – това ми показва, че не съм просто поредният
пациент в кабинета, а на мен се гледа като на истински човек с цели и проекти в живота. Винаги
съм била подкрепяна да реализирам целите и амбициите си – да отида за един семестър по
„Еразъм“ в Париж, да пътувам и живея в чужбина, да изкарам шест месеца из Южна Америка.
Работих с ревматолога, за да намеря решения за това как мога да продължа лечението си в
чужбина.
С внимание
Въпреки че не кандидатствах за нова работа, виждам много паралели между интервю за работа и
качествения разговор между лекар и пациент. Като в интервю, мисля, че първите няколко минути
от срещата са критична. Ако лекарят успее да създаде приятна атмосфера за дискусията или да
успокои човека отсреща, ако е много нервен, тогава пациентът се чувства добре. Това е основата
за изграждане на доверие и успешно лечение.
Обсъждането на следващите стъпки е критично. Ако аз като пациент трябва да знам за какво
трябва да внимавам или какво трябва да направя, ако получа странични ефекти, това проправя
пътя за успех на лечението. Лекарят да намери достатъчно време, за да отговори на въпросите ми,
е важно, така че всички притеснения или опасения да бъдат облекчени. Накрая да изляза от
кабинета с възможно най-много информация за лечението.
По време на интервю също искам да получа възможно най-много информация за позицията,
екипа и компанията.
На стартовата линия
Стоя на стартовата линия и си връзвам обувките за следващия си голям проект. Маршрут със
стръмнини. Чувствам се добре психически и физически. Умишлено не си поставям цел за време,
това само ще ми окаже ненужен натиск. Ще стигна до финала, когато стигна.
Знам, че имам много привърженици до себе си и винаги мога да разчитам на подкрепата им по
пътя. Знам за какво ще си мисля при трудните участъци или какво да отговоря, ако някой ме
попита защо ми е отнело повече време: „В крайна сметка ние искаме най-доброто за детето“.
Всяка година пациентското крило на Европейската лига за борба с ревматизма (EULAR PARE)
провежда конкурс за есе на името на Едгар Стийн.
Наградата „Едгар Стийн“ се присъжда на откриващата пленарна сесия на Европейския конгрес по
ревматология.
В конкурса участват хора с ревматологични заболявания, които разказват за техния опит да живеят
с тяхното състояние съобразно конкретна тема.
Темата за последното издание на конкурса е „Как по-добрата комуникация с моя лекар подобрява
живота ми с ревматологично заболяване“.